Първо: Чипсът във всичките му разновидности. Различните вкусове са постигнати по химически път. Замислям се за мазнината, в която се пържат, за времето, което престояват по складове и по магазини. Човек няма особена полза от консумирането му, освен може би с бира понякога

Второ: Вафли. Те са сладки и калорични с емулгатори и изкуствени аромати… Но най-вече са евтини, ядат се набързо и на човек не му прави впечатление ако изяде 3-4 на ден. Според мен вафлите и особено начина, по който се консумират, вредят върху здравето на човек, а нуждата ни да ги консумираме е чисто психологическа. (нуждата от сладко може да се компенсира по друг начин)

Трето: Разтворими продукти (продават се на прах и са най силно рекламирани). Редно би било да направя по щателно пручване преди да пиша за тях, но не се сдържам. Според мен тези продукти са чиста химия. Няма да забравя как си купих пакет спагети, с вкус на говеждо. Стана ми интересно как се постига вкусът. Отворих пакета. Вътре имаше малко пакетче с прах, който трябваше да се разтвоври във водата, в която спагетите се готвят, и да им придаде вкус на говеждо. Изядох спагетите, но не добавих пакетчето за овкусяване… Моля ви четете какво пише на опаковките преди да консумирате подобни продукти. Има вероятност това, за което ви представят продукта, да е в най-малко количество от съдържанието му.

Вероятно ще допълня статията в последствие. Отначало ми беше трудно да огранича и постепенно да спра да консумирам тези храни. В момента, в който осъзнах че нуждата ми от тях е чисто психологическа и е била насаждана с години от реклами и търговски обекти ми стана по-лесно да ги изключа от менюто си

1/ Не е нужно всички лампи да светят по всяко време. Често съм бил свидетел как колеги стоят в стаята си, а лампите в антрето и тоалетната им светят ненужно. Без да смятам, мога да кажа, че това е загубена енергия, била тя и малко. Но малко ли е всъщност, при условие че всеки ползва лампи у дома си? А усилието, което е нужно да се щракне копчето е наистина нищожно.

2/ С колко наелонови торбички се прибирате у дома си всеки ден след работа (училище, университет)? До скоро се прибирах с по 3-4, а продуктите, които носех реално се побираха в една. Отгоре на всичко времето, за което торбичките са ни нужни е колкото да се върнем от магазина – обикновенно до 15 минути. И после ги хвърляме. Аз опитах да ги събирам, но не ги ползвах повторно и накрая хвурлих всички накуп. Реална е възможността човек да използва двойно, ако не и тройно по малко торбички – просто събирайте продуктите си по-компактно. Това значи двойно ли тройно по малко торбички по земята и дърветата в градския пейзаж.

3/ Много ме дразни да легна вечер и да чуя как чешмата в банята капе. Самия факт че се хаби вода до скоро не ми правеше впечатление, а ставах да затворя кранчето само заради звукът от падащите капки. По мои наблюдения от чешмата в стаята ми за една нощ изкапват около 7-8 литра вода, което, подобно на проблема с лампите, не е много, но на фона на броя домакинства количеството вода си става сериозно. Отново, усилието да се убедим, че кранчето е затегнато след като ползваме чешмата е нищожно – един поглед.

Аз влагам повече усилия в далеч по-безсмислени неща, а вие?

Или през целия си живот човек се стреми към парите. Мисълта за тях е неизменна в ежедневието му. Те са му неибходими, най-вече, не за да осъществи грандиозните си планове, а за да съумее да осигури добри условия за живот на себе си и на семейството си. Да образова децата си. Да има кола, с която да обслужа нуждите на това семейство. Да иде на почивка където отчасти да се откъсне от мисълта за изкарването на пари…

Как тогава можа да се каже, че парите не трябва да бъдат цел в живота. Според мен ако човек не е наследил богатство, не е спечелил от лотарията или ако вече не е спечелил достатъчно пари, за да обезпечи живота си, да спре да се стреми към тях е нерационално в света, в който живеем. Имаме нужда от пари! Но не за да ги трупаме безцелно, не за да ги събираме с единствената идея да ги вложим и да изкараме още пари, не за да вцепени съзнанието ни мисълта за тях…

А за да създадем основа, на която сигурно може да стъпи и развие любовта, семейството, децата… На която може да израстнем духовно и да придобием разнообразни ценности. На която може да открием смисъл в абстрактното, ирационалното непрактичното…

В такъв смисъл трябва да се стремим да подчиним парите на каузата да се превърнем в по-добри хора. Да продължим рода си и да предадем на децата си ценностите, с които те ще направят света по-добър.

Що мъдрини са се изприказвали с Пандула на баничка само тротоара пред Рилски знае. Избистрихме Америката, баскетбола и новите вицове. Сега аз минавам покрай Рилски рядко, а Ванко съвсем не… резил… А пък с Крумето веднъж- той с разбити зъби ама няма начин баничка ще се хапва… боли го човека не може да сдъвче като хората ама яде не хвърля храната на вятъра  )))

И баничките в Студентски са резил. На мода дойдоха тези, които се приготвят бързо и се продават замразени-от фризера направо във фурната и след 7-8 мин яж народе.

Друго си е да разточи яката кака тестото в ранни зори, да го подхвърли няколко пъти наогре лист по лист, да навие един лист и да поръси после със сирене ( Рилски допоследно ги правят със сирене) … да минат нещата през човешки ръце дето се вика, да бъдат направени  с любов и от човешки ръце. Колкото повече си обича баничарят работата толкова по хубави стават баничките А в Хасково май им харесва да му се не види )) Да му е кеф на човек да се събуди само защото знае какво го чака на път за училище в баничарницата

…и една малка боза

Мъжът беше грък мениджър в строителна фирма. Жената-представител на известна строителна фирма. Бяха млади в добро настроение и открити към разговор. След няколко наздравици разговора потръгна.

Гръкът говореше предимно. Говореше с жар и думите излизаха направо от сърцето му. Каза ни че един живот е нищо ако не се обичаме и че най-голямото предизвикателство в човешкия живот е да намерим любовта и да я задържим. След това говореше за това колко по лесно се вижда всичко на влюбения човек, как по-сладко тече живота му и как преборва трудностите вдъхновен от любовта…

Говореше за българския език. Обясни че е научил български четейки Вазов и Ботев. Аз се смутих защото не бях чел българска литература, а този чужденец познаваше по-голямата част от нея. Той каза че българите правим грешка да предпочитаме чуждестранна литература пред нашата собствена. Тези думи излезли от устата на чужденец ме заредиха с патриотизъм и национална гордост.

Онзи ден подхванах Дивите разкази на Хайтов. Засега оставам очарован от книжката. Разказите му ми въздействати ги чувставм по близки до мен отколкото например късите истории на О Хенри… Мисля да продължа с българската литература засега …

А относно любовта… нека я допуснем в живота си и я оставим да се разпростре … ))

За мен няма смисъл да бъда където и да е без да мога да споделя преживяването си. Това е и причината, посещавайки повторно места, сам, където съм си прекарал добре преди с компания, да ги намирам за отегчителни и съвсем незабележителни. А приятелското присъствие е в състояние да преобрази дори най-глупавото място в идеално за добро изкарване.

Истината е че когато остана сам се чувствам зле. Няма с кой една дума да си пророня. Както се изразяваше един приятел няма кой да напсувам дори . И оставам сам със себе си… не се намирам за толкова интересен, за да мога да прекарам повече от час в собствената си компания…дори накрая ме заболява главата

И така разстоянията нямат значение, няма значение времето и начина на пътуване… Единственото, което има значение е да бъда с някой, който чувствам близък до себе си… и няма значение къде сме щом сме заедно

Стигнах до извода, че моя живот зависи пряко от състоянието на тялото ми. Че това как се чувствам физически предопределя настроението ми, отношението ми към другите, желанието да се развивам… Тоест мога да избера сам начина си на живот- дали да съм тонизиран и усмихнат или унил и уморен.

Хубаво е че имам възможност да направя този избор-въпроса беше имам ли силата да преодолея мързела и някои други неща заради които може да пренебрегна физическото си състояние и  да хвана живота си в ръце- отговора се оказа- понякога успявам…

Но в тези моменти когато тялото ми е във форма се чувствам обзет от оптимизъм за развитието на живота ми-щастлив, обнадеждем, сякаш нищо не може да ме спре да достигна целите си ))

„С наближаването на изпита оптимизма расте Тоше“ ми каза той.

„Как така расте?“запитах аз недоумяващ мъдростта му“Аз обикновено се притеснявам.“

И той ми обясни:

„Представи си че имаш 5 дни до изпита и 20 въпроса и си казваш 4 дни ще уча по 5 въпроса и на последния ще ги преговоря. И започваш първия ден…ама изпита далече още, навън едно слънчице, гаджето ти се обяжда и в краъна сметка научваш 2 въпроса.

Ставаш 2рия ден и си казваш 3 дни по 6 въпроса и на последния преговор. Ама излязла нова серия на Герои, после обяд, а след това следобедна дрямкка, но пак по продуктивн ден- 3 въпроса са минати.

Трети ден по 7 въпроса на ден и преговор…

И така оптимизма ти относно броя на въпростие расте, че чак и за преговор си оставяш време.

Накрая: Ден преди изпита имаш 10 въпроса, от които за цял ден прочиташ 5 (защото началния ти план е бил реалистичен), не преговаряш нищо и достигаш до върха на оптимизма- „то утре все ще ми се паднат еди си кои два въпроса, ама дай да поспя че да съм свеж“"

Съответното обяснение беше последвано от много смях ))

Аз съм студент по архитеткура в УАСГ 3 курс. Приеха ме на втората година, в която кандидатствах, а първата изкарах в специалност ВиК.

Точно през тази първа година намирах лекциите си за невероятно скучни, ходех без всякакво желание на тях и рядко внимавах. Не защото те действително бяха такива, а защото просто не бяха свързани с моите интереси. А когато човек няма интерес да прави нещо той рядко го прави добре. И така посещавах два от петте лекционни курса за първия семестър и 0 от петте за втория.

Втората година успях да се  преборя и ме приеха архитектура. Тръгнах с желание на лекции и не останах разочарован. Архитектурата наистина се оказа това, с което искам да се занимавам, а лекциите ми се струваха интересни и интригуващи. Сега съм на прага на 2рия семестър на 3ти курс и се чувствам много зле когато пропускам лекции. Просто идеята  някой да ми налива интересни за мен знания в главата без особени усилия от моя страна ми се струва страхотна.

А вие намирате ли вашите лекции, професия, работа и тн. за интересни? А винаги ли сте искали да се занимавате с точно това?

Мисълта ми лети насам натам, спомням си за красиви моменти от живота ми. За вълнуващи преживявания и споделени емоции. Тези мисли ми помагат да се отдалеча от действителността и да подобря настроението си. Те стоплят сърцето ми и предизвикват усмивки.

Не за първи път мислите ми се отправят по посока на хубавото минало. Красиви спомени ме обземат често преди да заспя след нелепи и изнервящи дни. Те ме успокояват и ми дават надежда, че следващия ден ще бъде по-хубав.

Спомените в съзнанието ми изникват и щом ми се случи нещо хубаво-чуя птича песен рано сутрин, видя изгрева след цяла нощ чертане, или просто докосна сатенен плат…  Понякога обаче веднага след усмивката те провокират въздишки и тъга… Тъга, че от нещо ти е останал само спомен, когато ти се искало то да продължи вечно…